Никога не съм започвала да пиша с междуметия.Но често започвам диалози или монолози с тях.Не че има някаква разлика как ще започна,ако зная къде искам да свърша.Но понякога е  противоположно на това,ако не зная на къде съм се запътила ,начинът по който ще тръгна е от голямо значение.Независимо знам или не,няма да започна с междуметие.


 
Изправих се за пръв път пред входа на новото  ,,в къщи``.Погледнах сградата-  висока, двуетажна, бяла.Терасата на първия етаж се криеше зад големи черни решетки като в някой затвор.Не че бях влизала някога в затвор.Просто бях виждала.По филмите.Асфалтова алея,от чиито страни имаше насадени дребни бели карамфилчета,водеше до задния двор.А той водеше до една ограда.И тя бяла,ама без черни решетки.Явно само хората на първия етаж бяха решили да се предпазват от крадци,бандити или може би просто да сведад до минимум вероятността някое от децата им да реши да излиза директно през терасата.Потърсих в чантата ключовете,които бях получила преди по малко от час от една симпатична жена,която тържествено ми ги връчи,заедно с документите за собственост,както и един куп усмивки,пожелания и наставления за благополучие в новото жилище.Та извадих ключовете /да де,нали тях търсих в чантата/ и ги пъхнах в ключалката на вратата.Позавъртях наляво,надясно и след малко ръчна борба с бравата,успях да си отключа /винаги съм била борбена натура/.Влязох в широкото фоайе.Теракотът беше бял,диванчето беше бяло,пердетата мръсно /мръсни?/ бели.Почувствах се като в ефтина екранизация на ,,Полет над кукувиче гнездо`` и за момент помислих,че мис Рачид ще изкочи от някъде и ще ми връчи кофата с белина и парлацала /,,Още ли се шляеш?Мисля,че е време да изтъркаш пода/.В следващия момент с усмивка се сетих,че в белите коридори на лудницата /от романа на Кен Киси/ имаше поне нещо черно....-а именно черните момчета,които създаваха и запазваха белотата.Качих се по стълбите нагоре към втория етаж,където по закон и право трябваше да живея аз.По средата на бялата /по подразбиране/ врата личеше,че доскоро там е стояла табелка с името на семейство някое си.Грозно изглеждаше и за момент през главата ми мина идеята да сложа своя табелка,но какво да пише на нея?Семейство?Какво семейство като съм сама,а никъде освен на вратите на офиси,кабинети и други подобни работни места не съм виждала семейна табелка само с едно име.Отказах се от табелката на вратата.
   Влязох в новото в къщи.По стените на целия коридор имаше излъскани огледала.Почувствах се все едно съм заобиколена от двасейт мои изкривени копия,залепени като гербови марки по стените.Свикнах.Приближих си до едно от тях и допрях пръсти до него.Студено.По-скоро хладно.Отдръпнах ръката си оттам и по повърхността на огледалото се образува една забележим отпечатък от петте ми пръста.Следите от пръстите ми изглеждаха много по-дебели,от колкото в действителност самите ми пръсти са.Измама.Ако някой влезеше в къщи след мен и погледнеше огледалото би могъл да помисли,че имам дебеличко дете,което ходи да лепи ръчички по огледалата.Ама нямах.Ако имах на вратата щеше да има табелка семейство.Ама нямаше.Имаше само грозен отпечатък.
   И в хола имаше огледала.Дори по тавана.Даже някои бяха цветни,така че ако се огледах да изглеждам лилава,тъмно сива и изобщо всякаква,спрямо светлината,прозореца,лапмата или дори включения телевизор.Цветна бях.И черно-бяла можех да съм,но нямах желание.В интерес на истината белотата на сградата,на фоайето,на историята,на полета,на кукувичето гнезно....исках да избягам от тях.Трябваше ми цвят,а тези огледала бяха така цветни.Пролетта се беше излъгала /очевидно/ и се бе напъхала в стъклената ми къщичка.
   Огледах се в най-голямото от огледала.Бяла бях.С пръсти тънки и малки като струни на детска цигулка.Косите ми посивели.Харесах се.Устните ми бяха все така средно тънки и средно усмихнати.Протегнах ръка и докоснах огледалото.В същия момент и до протегна
ръка / ?! / и ме докосна.Студенина плъзна по кожата ми.Помня веднъж,когато ми беше много горещо-взех от хладилника лед и го поставих на дланта си.Той взе да се разтапя и да попива в  шепата ми.Горе-долу подобно усещане беше и с огледалото.Побиха ме тръпки,но после се расеяха по тялото ми.Не ги усещах.Гледах.Себе си срещу мен.Образите бяха два,другият и моят.Еднакво различни и различно еднакви.И все пак мои.И все пак прекрачих прага на огледалото и влязох в него.Еднакво различен образ и различно еднакъв на...кое?И все пак един и мой.Само една съм.Вътре.

 Освен че никога не започвам писането с междуметия,нямам навика и да го завършвам с такива.Има значение  как ще зъвърша,така както има значение и как ще започна.Защото ако знаеш къде искаш да идеш,то пътят по който ще тръгнеш е без значение,но ако не знаеш коя е крайната ти точка,то пътят по който ще тръгнеш към нея е от значение.


Превърнах се в свое огледало

A ти накъде си зе запътила Деси ? Само недей към огледалото...

за което хората,дори...анонимните...не знаят.

много хубаво,бялото,огледалата и всичко.М/у другото сигурна ли си,че си на 17 години?:) Радвам се,че има хора на тази възраст,които не са изгубена кауза,а дори нещо много повече:)Поздрави

определено съм на 17...:)
а иначе не само гледам да не изгубя каузата,а и да се боря за нови.
поздрави и на теб!

"Еднакво различни и различно еднакви.И все пак мои..."

Остани си такава завинаги, истинска!
Целувки!

а ако знам мястото,бръмбърче...?

може би ще се срещнем там :)

wow това че знаеш къде отиваш е прекрасно... мисля че дост амалко хора моат да се похвалят с подобно нещо:) а как разбра къде отиваш?
:Р

сънувах го и го почувствах :)

seriozno? iskam i az :)))))))))))
:P