Коя е същността на човека и как намира тя своето изражение?
Как да съхраним най-важното, най-съдържателното, най-ценното от всеки от нас? Оставяме ли нещо непреходно след себе си? Как да получим екстракт абсолю от човешко същество и да го запазим за себе си или да го дарим на околните?
Веднага след като прочетох книгата и гледах филма осъзнах, че в своята перверзна пресметливост, богохулствена самоувереност и богоизбраност, мислите и действията на главния герой могат да бъдат описани единствено от германец. Вледеняващата симбиоза на текст, образ и музика и обръщането им в нови форми показват единомислие сред многобройния екип при реализирането на тези проекти, но в същото време тяхната съзнателна проницателност откровено ме плаши. При подходящи условия, убийството може да бъде извършено с финес, в преследването на една благородна кауза... Звучи почти като оправдание за холокоста... Затова на този фронт тотално ме изгубиха...
А встрани от неизменните според мен исторически и политически паралели, историята на Гренуи е история за любовта. Неосъществената, непознатата, пропуснатата любов, която сме подминали, без да осъзнаваме, че ще пропуснем нещо значимо.
Според Зюскинд красотата ражда любов. Любовта не е единствено състояние на духа, тя се предизвиква от красотата, която на свой ред има материален израз в света на ароматите. Съществото на човека се таи в неговата миризма – това е неговата есенция, собственият му уникален облик, невидимото сияние, аурата на нашия живот.
Гренуи колекционира тези аромати и ги съчетава, за да създаде от тях най- прекрасния парфюм. Той отвежда хората в рая, освобождава задръжките и предизвиква единствено чиста, неподправена любов.В света на ароматите обаче ефектът неминуемо се губи- летливостта им води след себе си „тежък махмурлук” и рядко оставя спомени. А създаването на есенция от човешко същество изисква неговото умъртвяване. Убийството следва да бъде извършено неусетно, без жертвата да изпитва страх- в противен случай ароматът се променя и изгубва своята стойност.
Но нали отнемайки живота на човешко същество отнемаш правото да съществува, да твори и най- вече да бъде. Миризмата никога не може да бъде есенцията на човешкото същество: нашата преходна натура ни подтиква да оставим след себе си нещо непреходно.
Извратената идея за консервиране на човека в стъклен флакон не ми допада. Тази възможност не ме възхищава, не смятам, че наказанието с вечна самота и самоубийството на Гренуи представляват достоен завършек за роман, основаващ се на идеята за извличане на същественото от несъщественото- човешката плът.
Нима изтръгването на душата от тялото е спасение? Или наказание? И какво общо има мирисът с всичко това?
Аз нямам отговор на тези въпроси. Все още не мога да проумея сложността на тази книга, откривам скандални измерения във всяка дума на Зюскинд.
Филмът е брилянтен. Но кардиналните ни разминавания не могат да го спасят.
Какво мислите вие по тези въпроси? Ще се радвам да споделите с мен!
чудовището в човешко тяло се стреми към любов,
защото всеки човек е любов
и когато я няма,
той сам си я създава,
но тя е синтетична,
лишена от споделеност,
психопатична,
нетрезва,
самотна,
маниакална.
Образът на Гренуи е психологичски обоснован, този човек е навсякъде около нас, зад мен, зад теб, зад трети и четвърти които четат поста. Той е по стълбищата ни, той е до вратата ни, на спирката, в автобуса, в кафенето. Не го подушваме и не го забелязваме, защото няма аромат, защото лишеният от любов човек не може да сподели нищо от това което ни е познато на всички нас които в една или друга форма имаме тази любов.
Зюскинд показва какво е дълбоко в душата на тези хора, за щастие малцина от тях притежават гениалните способности на героя му. Иначе не биха ги проявили по много различен начин.
Отхвърлените от света отхвърлят също света и търсят своя реалност, готови са да я създадат от обективната, да изстискат от нея красивите есенции с които да парфюмиран своя лишен от материя малък свят.
Мисля си, че ако дори един от героите с които се срещна растящият Гренуи беше по-човечен, тялото му би почувствало любовта, тя отделила свой естествен аромат и той не би търсил негова маска в маниакалното си изкуство.
Според мен, генеална книга. Филмът не съм гледал.
Все пак, не мислите ли, че има граници, които не бива да се преминават? Че има моменти, когато всичко това е просто прекалено?
Границата е между автора на книгата: "Парфюмът" и автора на парфюма, неговият герой. Авторът на книгата не е преминал през опасната граница между изкуството и любовта, но героят я е преминал.
Тук те се разделят и шедьовърът на единият се противопоставя на шедьовъра на другия:)))
Героят отнема избора на другия в името на своята цел, чисто егоистично, да се сдобие с любов.. която така и не получи (няма и как да я получи насилствено).
Мисля, че се поставя въпросът и за битието - дали определя съзнанието.. верно, беше изправен пред 'крайновмирисани' обстоятелства, но това при неговите умения е опознаване. (хммм)
Въпросът е, че се гледа твърде опростено на човека и на любовта... сцената в края на филма за чистата любов е простооо принизяване - не мисля, че чистата любов има нещо общо с това, с което тленните опаковки си сигнализират.. (миризмите вкл)
И още... но не ми се пише... друг път, приятелю - темата е много сериозна и доста обширна...
Поздрави! :)