Настоящата статия е копирана от Брой 6 на вестник "Капитал" от 2006 г. Необходимо е да бъде пейстнат целият текст, защото с излизането на следващия брой тя ще мине в архив, следователно ще стане недостъпна. За уточнение, разполагам с печатния брой на вестника.

ПРОЧЕТЕТЕ ТОЗИ ТЕКСТ

Яна БЮРЕР ТАВАНИЕ

Четете ли вече? На сляпо?
Значи ни имате доверие.
Кажете* - предаваме или оправдаваме доверието ви с решението да не публикуваме карикатурите с образа на Мохамед?
Стискаме палци да е второто.
Истерията около карикатурите вкара медиите по света, в това число и “Капитал”, в невероятна етична дилема. Въпросът беше един -

Кое тежи повече

Правото на читателя да види рисунките и да си изгради информирано мнение за тях или взривоопасната свръхчувствителност по темата? Питахме се още може ли да има свобода на изразяване на всяка цена, или съществуват някакви граници? А свобода с граници не е ли като дървено желязо? И така нататък.
Всяка медиа взе решение за себе си. Някои, включително български издания, публикуваха карикатурите - не толкова заради художествената им стойност, а развявайки знаме в защита на свободното слово. Без да се интересуват, че радикалните ислямисти искат именно това. И без да се замислят (в частност тукашните медии), че евентуално биха повлияли негативно на развитието на процеса в Либия.
Други, като “Капитал”, в крайна сметка прецениха, че битката за свободното слово може да се води и с думи. Рисунки. Каквото и да било. Че всяка публикувана карикатура не е куршум в сърцето на ислямистите, а напротив - ново оръжие за тяхната кауза. Че ако читателят иска, може да намери рисунките в интернет. Трябва обаче да признаем, че до последно не бяхме единодушни как да постъпим. Точно както по света, и в офиса на “Капитал” можеха да се чуят различни мнения по въпроса за публикуването на карикатурите. И точно както в света, всяка страна докрай бе убедена в правотата си.
Толкова за колебанията. В цялата карикатурна сага обаче има няколко неща, които са безспорни. Първо, че ситуацията е аб-сурд-на. Сюрреалистична. По-цинична и от карикатурите. Разбира се, никой не отрича правото на мюсюлманите да се обидят от изобразяването на пророка Мохамед, още повече - от поставянето на знак за равенство между него и тероризма. Но се наблюдава леко преиграване. (Между другото, щом арабският свят е толкова обидчив на тема религия, е доста странно, че досега не е имало подобни масови протести срещу терористите самоубийци или похитителите на заложници, които развяват знамето на исляма, но зашлевяват истинска плесница в лицето му.) Абсурдът накратко - в края на септември 2005 малък датски вестник публикува дванайсет карикатури, които стават повод четири месеца по-късно да има близо 15 убити, държави да затварят посолствата си, световни лидери видимо да се притеснят, а всеки ден разярени тълпи да горят знамена и да жадуват мъст, разбирай - смърт. Ако това беше сценарий за филм, в момента щеше да лежи на топка в някое кошче, отхвърлен поради отчайваща нереалистичност. Но се случва. Макар и под вещата режисура на някои арабски държави и определени ислямистки групи.
Второто безспорно нещо е, че машината на времето съществува. Как иначе можем да си обясним факта, че XVIII век се сгромоляса върху XXI и последният все още не може да се възстанови от удара? Сблъсъкът на цивилизациите е по-видим от всякога (поклон, господин Хънтингтън). Не става въпрос за елементарно противопоставяне по оста християни - мюсюлмани, много от изповядващите исляма осъдиха крайното поведение на протестиращите си “братя по религия”. Става въпрос за

катастрофа

между култури. В света все още има огромни маси хора, в чиято ценностна система не влизат понятия като демокрация, свобода на словото, независими медии. Хора на миналото, които са в състояние да търсят сметка на едно правителство заради постъпка на частен вестник. Хора на безкрайния монолог, които презират позицията на другата страна и вместо да я изслушат, искат да я подпалят и стъпчат. И същевременно хора, с които трябва да се търси диалог. Не е сериозно да се мисли, че можем да се игнорираме. Защото колкото повече го правим, толкова по-малко ще се разбираме и толкова по-остри и болезнени ще са сблъсъците ни.
Третото безспорно нещо в цялата карикатурена история е, че за пореден път се проявиха проблемите на интеграцията в Европа. Пролича нежеланието както на приемното общество, така и на определено малцинство, да отстъпят от някакви свои ценности в името на общото разбирателство. Ако в бъдеще не се намери воля за подобни компромиси, ще се случи последното нещо, което западните правителства искат - все по-често проблемите на интеграцията ще бъдат представяни като конфронтация, в която Западът е противопоставен на исляма. Така, обслужвайки своите политически цели, радикалните ислямисти ще продължат да говорят за нарастващата враждебност към мюсюлманите.
Ако четете тези думи, вие сте прочели до края текст, пълен с неизвестни още от заглавието. Подобна е ситуацията с пътя, който две цивилизации трябва да извървят една към друга, за да заживеят заедно. В самото начало се знае само, че друг път няма. Не е ясно обаче доколко този път е стръмен, дълъг или опасен, нито дали краят на пътуването няма да разочарова, вместо да радва. За първите крачки са необходими воля, смелост, щипка авантюризъм и, разбира се, доверие в каузата.
E, ако всичко това липсва, и малко любопитство ще свърши работа.